В последните дни много се шуми за еврото пак, а без да навлизаме в детайли ще трябва да изясним някои аспекти на грозната истина за българската действителност и това къде стоим сред другите страни около нас и къде сме, ако се сравняваме със страните към които искаме да се присъединим.
България извървя дълъг път, с изкачвания и спускания, но макар да се вижда някъде краят му, той все така остава един мираж, за едни на една ръка разтояние, за други още твърде далеч.Казвам „мираж“, защото пропастта между желанието, възможността и действието е твърде голяма. За трезва преценка трябва да се погледне със „други очи“, а не да се приемат за чиста монета твърденията на едни или други политици, да те са важни, но нека бъдем честни, всички те се опитват да се харесат на техните избиратели.
Какво пише в последния доклад от юни 2024 на Европейската централна банка накратко. Първо добрите неща- имаме стабилна валута, нямаме голям дълг, за дефицита може да се измисли нещо с добра политика (бюджет), т.е. с малко стягане в бюджетната сфера ще го удържим, лихвените проценти не са проблем за сега и ако не стане нещо драстично не би трябвало да са, законодателтвото също горе доло е добре. Сега за лошите неща – основен проблем остава, че сме малко като количество и качество (съжелявам да го кажа, но е така) хора, а и малкото добре образовани и предприемчиви хора постоянно напускат страната, отказвайки се да губят житейско време в борба, която изглежда все по-безсмислена. Значи имаме два системни проблема – ниско и/или некачествено образование, не отговарящо на икономическите потребности на страната и демографската криза.Като прибавим и постоянното буксуване в съдебната система, където без значителни болезнени реформи ще остава постоянното чувство (израявам се меко) за несправедливост средата става направо токсична.
На езика на съвремените икономисти ни е нужен пробив-това е значителен ръст във всяко отношение с цената на известно обедняване на някой прослойки.
Ние имаме цел, колко е мираж или не ще каже външен оценител. Но какво можем да направим, за да бъдем по-близо до нея. Добрата новина е, че рано или късно ще я стигнем, въпроса е КОГА. И по-черногледата прогноза е в далечното бъдеще и ще я стигнем, не защото сме по-добри от другите, а защото те ще са по-лоши от нас. Но това е измамно, ако не сме фундаментално подобрени рискуваме да се сринем изведнъж. Например, ако ние вдигнем БВП с невиждано сроителство на сгради ще бъде моментно, ако го вдигнем със строителство на инфраструктура ще е по-стабилно, т.е. ще създаваме условия за последващ растеж-груб пример.
В света едно явление се случва при определени условия, до колко ще се създадат и ще се използват е въпроса. Важни в случея са два показателя/качества – гъвкавост и бързодействие. Държавата, като специфично образувание, задаващо някакви рамки на действия и предпиемачите като основен двигател на създаването на материални блага. Първо държавата е тотално неефиктивна, ако говорим за държвни институции- раздут щат, бавни реформи, корупционни практики, бавна адмистрация обслужваща гражданите и т.н. Второ предприемачите на средно и ниско ниво са мачкани постоянно, дори тези на високо понякога изяждат дървото, нямаме ясна и честна бизнес среда, най-нежно казано, а ако трябва да сме чесни направо- не се ли отчиташ по някакъв начин на горно ниво няма да правиш бизнес. Това е като тумор, който се храни безнаказано и трябва да бъде изрязан/унищожен по някакъв начин.
Определена прослойка силни на деня, които няма да видите по новините на продажните медии за масово осведомяване и които чесно казано отдавна живеят в „белия свят“, по някои слухове в Швейцария, Австия или САЩ, движат нещата в държавата, наричаща себе си България и която отдавна се е превърнала просто в една територия и дойна кравичка, са единствените които имат механизма да решат съдбата и. Е кой луд иска да си реже клона на който седи? Така че, тук седи въпроса умишлено ли сме държани да се развиваме бавно и колко силно е влиянието на външните фактори? За сега реалноста казва простичко – да.
И след лиричното отклонение загатващо корените на проблемите да се върнем на еврото. В дългосрочен план в света се очертават няколо големи валути и ред малки (но не и по тежест). Големите валути ще се позиционират на географски принцип – Америките- долар, Европа -евро и т.н. Може би едно от предимствата на голямата валута е това че голяма- огромен паричен ресурс свобоно циркулиращ в общността, по-бавно повлияване от резки икономически спадове и т.н., но това е така ако всички субекти приели я са на едно относително еднакво ниво. Казано просто трябва да са икономически с близки показатели. Ако не са грубо казано дисбаланса ще доведе до отслабване на валутата спрямо другите валути. Затова и ЕЦБ като институция, която администрира еврото се стреми да присъединява нови членки към него само след като те са покрили определени показатели. Или казано на практически език, ако си на масата на богатите и келнера донесе сметката, трябва да има с какво да платиш твоя дял, ако не – ще взимаш от по-богатите край теб, но това първо не може да е безкрайно и второ твоят дълг ще става все по-трудно да го измолваш с цената на това да станеш икономически роб. Не сме ли поне на 80% нивото на тези към които се стремим, но и отгоре на това да показваме, че има още място за конвергенция/разтеж през следващите години, не във основа моментно забогатяване, а на системно такова нямаме място в евро зоната. Обобщено казано с метафора- трябва да си подредим къщичката и тогава да чакаме гости, а не да ни дойдат на гости и тогава да се разработваме.