моят опит за анализ……
След главозамайващи геополитически сътресения в целия свят, лодката на България се люшка насам-натам в морето между Изтока и Запада и сякаш никой от големите играчи не я забелязва. Световната глобализация, опитите за федерализиране на Европа и борбата на САЩ да останат хегемон на световната сцена водят до нечувани за съвремието сътресения — носят икономическа несигурност, социални разломи и тревожно усещане за загубена посока. В този момент, на малката лодка България, заявка да вземе кормилото се явява поредният генерал-спасител на нацията. Последен шанс за спасение виждат в него мнозина, защото лодката е пробита и техните глезени отдавна са във вода.
Цикличността на спасителите
Има някаква зловеща цикличност в събитията. Всяко следващо „спасение“ пристига точно когато обществото е изтощено достатъчно, за да повярва отново. Кратка ретроспекция в близкото минало разкрива ясен модел.
Иван Костов (1997–2001) встъпва в длъжност след катастрофалната хиперинфлация от 1996–1997 г., когато годишната инфлация достига над 1 000%, банки фалират, а лева губи смисъла си. Въвеждането на валутния борд и сравнително строгата бюджетна дисциплина стабилизират страната. Управлението на Костов носи реални реформи — приватизация, законодателно хармонизиране с ЕС, борба с организираната престъпност. Но мандатът завършва с нарастващо обществено недоволство от корупция в собствените редици и с усещането, че реформите се задушават в затворен клуб на „сините“.
Симеон Сакскобургготски (2001–2005) е може би най-ексцентричният „спасител“ в историята на прехода. Царят се завръща след 55 години изгнание с обещание за „800 дни на промяна“. Партията му печели 42,74% на парламентарните избори през 2001 г. — резултат без прецедент. Привлича чуждестранни инвестиции, ускорява преговорите за членство в ЕС и НАТО. Но 800-те дни отминават, обещаното материално благоденствие не пристига за обикновения гражданин, а правителството потъва в скандали с концесии и непрозрачни сделки.
Бойко Борисов (2009–2021, с прекъсвания) влиза на сцената с образа на „силния мъж“ — бивш телохранител, бивш шеф на Национална полиция, кмет на София. Управлява в три отделни правителства. Привлича значителен поток от еврофондове — само за периода 2014–2020 г. България усвоява близо 10 милиарда евро от европейските структурни фондове, — строят се магистрали, обновяват се общини. Но корупционните скандали ескалират; в Индекса за възприятие на корупция на Transparency International за 2020 г. България заема 69-о място в света с резултат 44 от 100 — трайно последна сред страните членки на ЕС. Протестите от лятото на 2020 г. — продължили над 100 дни — слагат официален край на епохата.
Румен Радев е избран за президент за първи път през 2016 г. с 59,4% на вота на балотажа — знаков резултат, постигнат върху вълната на умора от ГЕРБ и дълбоко недоверие към партийния елит. Генерал, командвал ВВС, с магистърска степен от Военновъздушната академия „Максуел“ в САЩ, той изгражда имидж на надпартиен технократ с национален суверенитет в центъра на дискурса. Преизбран е през 2021 г. с 66,7% — въпреки четири години противоречиво президентство, изпълнено с вето върху закони, нееднозначни геополитически сигнали и подозрения за обвързаност с Москва.
Радев се появява в момент, когато страната е наистина изтощена. Към 2023 г. БВП на глава от населението на България е едва 57% от средния за ЕС по паритет на покупателната способност — по-нисък от всяка друга страна членка. Близо 800 000 души са напуснали страната след 1989 г. по данни на НСИ, а от 1990 г. до днес населението на България е намаляло с над 1,5 милиона — от около 8,9 на около 6,5 милиона. Лодката наистина е пробита.
Въпросът, който витае над всичко, е дали тази цикличност е стихийна или режисирана. Дали тъмни и подли ръце дърпат конците на политическите марионетки, поднасяйки „спасители“ точно когато кризата е достатъчно дълбока, за да е невъзможно провалът да бъде вменен единствено на новия?
Историята не предлага конспирация, но предлага нещо по-тревожно — структурна логика. Всяка голяма криза износва старото управление. Всеки нов лидер получава кредит на доверие, реализира видими, но повърхностни реформи, след което системата го абсорбира: клиентелизмът, зависимостта от близки до властта бизнесинтереси и крехките институции свършват работата си. „Спасителят“ не е жертва на система — той е нейн продукт.
Тридесет и пет години след 1989 г. България продължава да търси своя вариант на нормалност. Тъжната история на прехода не е завършила — тя е в постоянен рецидив. Всеки цикъл обаче поглъща малко повече от ресурса на обществото: малко повече млади хора заминават, малко повече доверие в институциите изчезва. Според Евробарометър (2023) едва 22% от българите имат доверие в националния парламент — срещу средно 32% за ЕС.
Ще решим ли накрая как да ремонтираме лодката? Дали тя гордо ще плава сред другите лодки, или ще скачаме от нея, надявайки се някой да ни прибере като бедни корабокрушенци?
Изкушението на властта не е за всеки. То изисква не само смелост, но и характер — способността да помниш откъде си тръгнал, когато кормилото е вече в ръцете ти. Историята на прехода е пълна с хора, забравили точно това. Дали Радев ще стане изключението, или поредното доказателство на правилото, предстои да разберем. Но едно е сигурно: докато лодката се кърпи с харизма вместо с институции, тя ще продължи да тъне.
Бог да пази България!