Ако продължите да използвате сайта, се съгласявате с използването на "бисквитки" от наша страна.

Ямбол Свят

  • Отначало ни се стори, че е меко казано нагло


    Отначало ни се стори, че е меко казано нагло

    да си си осъден на две инстанции  за искане и получаване на дар /подкуп/ при изпълнение на служебните


    да си осъден на две инстанции  за искане и получаване на дар /подкуп/ при изпълнение на служебните си задължения, и да се наредиш в т.нар делови президиум, но сетне размислихме.

     Всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда. Това едно. И второ - нали човек с осъдетелна присъда на две инстанции /няколко пъти/ продължаваше да управлява паричните потоци на община Ямбол, докато на втория ли - третия ли път  ВКС реши, че е невинен...Че това тук ама въобще не е нагло. Там му е мястото до управляващите.

  • НЕОЧАКВАНО ЧЕТИВО за Георги Господинов от Ямбол:


    НЕОЧАКВАНО ЧЕТИВО за Георги Господинов от Ямбол:

    Физика на... мухата


    Физика на... мухата

     

     

    Какви гениални "открития" предлага на българските читатели със своя "хитов" роман "Физика на тъгата" писателят Георги Господинов ?...

     

    Дума

     

    22. Юни 2013 , брой: 142   255   0

     

     

     

     Анита Коларова

     

    Националният дарителски фонд "13 века България" стои зад тази награда, както и журито начело с проф. Боян Биолчев. Книгата има вече три издания. Отличието предполага, че текстът е еманация на съвършенството в областта на жанра. Подозирам, че добрият PR си казва думата, но читателите едва ли дочитат "романа". Освен ония, които Г.Г. нарича "нашите". За мен остава съмнението,че има някой, който повече заслужава това отличие.

     

      Скрупульозното заглавие

     

    в което ключовите думи са физика и тъга, би трябвало да подскаже, че ни предстои почти  ф и з и ч е с к а  среща (потокът от фини частици, за който говори Г.Г., забелязващ се в тъмнината на киносалоните пред прожекционния апарат) с възвишеното и поетично състояние на човека, присъщо на чувствителните души и на големите поети, превръщащо се често в стимул за творчество - тъгата. Основателно читателят се насочва към текста в очакване на поне бегла прилика с творби от типа на "Страданията на младия Вертер" на Йохан Волфганг Гьоте, автобиографично четиво от направлението "Бурни устреми" (Sturm und Drang), разплаквало читатели от не едно поколение по целия свят. Или "Роден съм да живея в самота" на Франц Кафка.

     

     

     

      Но, уви! Остава излъган. Тъгата не е основното състояние на главния персонаж. Тя се оказва недостижимо чувство, което той бърка с омразата и страха. Графическото изписване на думата няма нищо общо с реалността. Тя оставя привкус за... неконсумиран брак. Г.Г. я разчленява по законите на физиката на съставните й части, опитва се да я анализира в лабораторията на ума, но колкото по-дълго тя ври на котлона като вегетарианска супа, толкова повече се изпарява, също по законите на физиката. Ако Г.Г. можеше да пише като ранния Виктор Пасков ("Балада за Георг Хених"), бих му повярвала. Но той не може, а и не е длъжен. Пише, както знае.

     

     В сравнение с "Естествен роман"

     

    където автобиографичното е безспорно и където на читателя му писва да чете за истории, чийто декор е клозетът, тук тези неща са туширани. Книгата дори започва многообещаващо, с... летящ старт. Набелязана е интересна тема: и з о с т а в е н о т о   д е т е, което трябва да е брат на разказвача, чийто символ е умиращият невинен минотавър, с който авторът се идентифицира. Моженето му "да влиза в чуждата тайна", проникването в кожата на собствения му дядо, разтрояването на личността, множествената идентичност:  дядо-баща-син ("Аз сме!"), нахвърлянето с едра четка на картини: реалност-фантазия, минало-съвремие, фрагментите от тайната родова хроника, обременена с грях, преплитането на няколко мита, закрилата на слабия (бегло докосване до Радичков), символиката на  п а н а и р а - място на  първото докосване до минотавъра (с тяло на човек, глава на бик), абсурдизмът - "помня в детайли цялата 1968 г." (годината на раждането на Г.Г., бел.авт.), "не си спомням нищо от годината, която сме сега", опозициите: "винаги съм бил роден!" - "винаги съм бил мъртъв", "Аз сме", са за читателя едно очакване за сложна и дълбока оран в материята на философията и живота, в която хвърлените напролет с любов семена могат да дадат добър плод. Плод, който да насити гладните и жадните. Да останат сити от интелектуалния пир, от допира със сериозен български роман на европейско равнище, роман-явление, роман на годината! Е, хубаво е да си един от "тримата влъхви на модернизма" - Фр. Кафка, Дж. Джойс и М. Пруст, но като не ти се удава... Поне да достигнеш един Георги Марков...

     

     Лошо сглобен пъзел

     

     Уви, първото нещо, с което се сблъскваме и този път, както и в други текстове на Г.Г., е липсата на  м о ж е н е т о  в романа като най-сложен литературен жанр: фабула, сюжетни линии и извеждането им, по-голям или по-малък брой действащи лица в някакво развитие.  Това, което Бойко Пенчев нарича "масивна архитектура" (в. "Капитал", 5 януари 2012 г.), е откровено лошо сглобен пъзел, напомнящ лабиринта на Минотавъра, от който няма излизане-развръзка. Но не е имало и завръзка, а ако я има, тя е набързо пришита (бел.авт.).

    За да оправдае липсата на техника, а това се учи, но с много труд, Г.Г. е наслагал на стр.8 и 9 сентенциите: "Читателят е свободен да приеме тази книга като роман" (Ъ. Хемингуей) и "Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец." (Гаустин. Роман и нищо).

    Без да е расист, читателят не търси сурогати. Ако искаш да те наричат романист, напиши роман!

    С извинение за военната терминология, ще подчертая  касетъчното, напомнящо касетъчните бомби (знаем кой и къде ги е използвал)  повествование. За него Г.Г. се сеща рядко. И понякога е доста объркан от смяната на 1-во с 3-то лице, от ролята си на купувач и продавач на истории, често пъти нямащи нищо общо с цялото. Съчувствам му, че е затруднен да събере и подреди пъзела, да доведе нещата, които е започнал, докрай. При него е пълно с коридори, стаи, отклонения, тефтери със списъци, места за спиране. Той дълго злоупотребява с подправките, като смесва несъвместими неща, препъва се в себе си и своята емпатия, както баща му веднъж се препъва в прахосмукачката "Ракета", съветско производство, разбира се. Идва моментът, в който се вижда, че изпуска юздите и колесницата му почва да дрънчи по нервите. Тогава й пуска края.

     

    Основна роля играе Списъкът

     

    ...Четем списъци на трофейни думи, на неща, които не стават за колекции и които стават, на вещи, които е желателно да носи новобранецът при влизането в казармата, на градове, които изглеждат пусти в три следобед, на наличните отговори на въпроса Как си, на изядените деца в старогръцката митология, на хотели, в които е нощувал... Целият този баласт изсушава литературната плът, която се превръща в литературщина.

      Много хартия е пожертвана за преразказването и тълкуването на старогръцките легенди и митове, за съдбата на Минотавъра, този плод на противоестествената страст: "Аз съм Минотавъра и не съм кръвожаден"! - кълне се Г.Г., като хем признава, хем не признава мита, според който Минотавърът изяждал на всеки 9 години по 7 младежи и девойки. Но освен Минотавър, той е още охлюв (в стомаха на страдащия от язва дядо), и Богът мравка, и изоставено дете... И продължава: "Не знам защо съм заключен, нямам вина". А не се ли е самозаключил в измисления лабиринт на някакво съчинено "ограбено" детство, когато ваксинациите, правени през 60-те, са оставяли белези, когато съучениците му масово рисували по портретите в учебниците, и то върху чий портрет най-много? На Ботев, разбира се: "...рисувах кръгли очила, ленънки..."

     

    Ботев като брадясал... хипар

     

    "...Очилата направо преобразяваха страшния (!!!) Ботев в един леко смутен и брадясал хипар на българските революции, по правило неуспешни" (!!!).  Научил се да чете на 5, на 6 г. той вече чете Ленин и учебник по криминалистика!!! "Аз съм книги!", се бие в гърдите Г.Г... Но кога е чел всичко това, когато, пак на 6, стоял до ослепяване, заключен като Минотавъра в приземния тъмен (проблемът Жилфонд) етаж, когато родителите му отивали на работа и единственото му занимание било да гледа през прозореца минаващите (според сезона) обуща. И как тъй тези родители не го оставиха в детска градина, каквито тогава, за разлика от сега, имаше?

     С много анахронизми е пълен текстът на Г.Г. Той иронизира тогавашния ни страх от атомна война, обучението в слагане на противогаз, като че ли не е от този свят, където постоянно се произвеждат и изпробват върху мирно население оръжия, а САЩ перманентно поддържат тази тема, щом стане дума за Иран. Присмива се на "задръстеността" ни, че не сме знаели що е секс, и запълва страници с огромни цитати от "Кръстника" на М. Пузо, за да покаже какво сме загубили зад желязната завеса. При ново издание на книгата да смени горния автор с текст от Маркес, когото "задръстеният" българин четеше тогава! Маркес има много по-самобитни сексуални сцени в "Сто години самота", в превод на Румен Стоянов.

      

      Биволско лайно с... муха

     

      Колкото повече чете, толкова повече човек навлиза в дебрите на сгъстяващото се дребнотемие, изтупвано като брашнян чувал в опуса на Г.Г. Не мога да отмина и едно заглавие, което е нагледна агитация (както и целият текст) на ненавист към историята ни и показва той как разбира прекрасното: "Спомням си как вървяхме из един музеен град, прочут с възрожденска архитектура, въстание, пожари, черешови топчета, историята се търкаляше по сокаците, а баща ми се дивеше най-вече на мушкатите по прозорците (...) Изведнъж спря в една улица и дълго се въртя възхитен около нещо на земята. Отидох да видя какво толкова беше открил. Биволско лайно. Стоеше там като миниатюрна катедрала, купол на черква и кубе на джамия, да ме простят всички религии. Една муха кръжеше като ангел край него (...) В този момент можех да се съглася, че възрожденските къщи, които разглеждахме, пирамидите в Гиза, са нещо далеч по-неважно от архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно." ("Биволското лайно, или възвишеното е навсякъде").

      Като същински вехтошар Г.Г. вади от остарелите кашони ("Кашон 73") на една минала епоха разни истории, но не за да докаже, а да иронизира обективни истини. Появява се и Али Агджа, който стреля в папата, но покрай него българският кандидат за Нобел не отронва и дума за тайните служби, ликвидирали невинния Сергей Антонов, съсипвайки психиката му с психотропни вещества и нарочили по това време България за родина на терористи.

      Г.Г. смята, че 80-те години са "десетилетието, родило най-много скука. Следобедът на века." Можеш ли да опровергаеш предубедения, този, който тогава е изследвал мравките и изрязвал заглавия от вестници, за да си пише "романите" по тях, докато другите са тъкали платове, отглеждали са жито и плодове, изнасяли са български стоки в чужбина. В това "скучно" десетилетие имаше и прекрасна поезия, и истински хитове, родени от наши композитори, театри, които не даваха само касови пиеси, телевизия, която не развращаваше с "формати" като "Къртицата", където алчни за пари бъдещи "милионери" се подлагат на унижения, като ядат живи червеи. Било сиво и мрачно! А не гледахме ли тогава ТВ-мюзикълите, постановките на големия Хачо Бояджиев, най-хубавите руски и американски филми, не ходеха ли българките със стройни крака в убийствени минижупи, не играехме ли туист и рок, след ресторант не си ли допивахме уиски, джин, сухо мартини или водка с доматен сок, не пиехме ли коктейла "Дайкири" а ла Хемингуей по баровете до зори с вариететна програма, за да изтрезнеем на сутринта в шкембеджийницата?

     

      

    Клишираните твърдения на Г.Г.

     

    които напомнят тезисите на Т. Живков, не кореспондират с мантрите за свръхстрогия комунизъм, който не се е състоял въобще, те са абсурдни. Могат да се дадат безброй примери, но и тези стигат. "Благодаря на Ани Бурова, Надежда Радулова, Бойко Пенчев, Миглена Николчина, Божана Апостолова, Силвия Чолева, които дадоха ценни съвети накрая" - кокетничи Г.Г.  Познати ли са ви тези имена? Не са ли те от "постоянното присъствие" на идеологизирания до снобско изпростяване "Литературен вестник"?

    Как да пробие истинският талант? Но защо ли не мога да повярвам, че това е роман за "възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици" на авторовата "тъга"?  На корицата пише: "Ако "Естествен роман" беше "Машина за истории", то във "Физика на тъгата" машината е пусната на пълни обороти (Le Courrier). 

      Колко точно! Боже, пази България!

     

    __________

     

    Георги Господинов. "Физика на тъгата", "Жанет'45", 2012 г., второ издание.

     

     

     

  • Новини от телевизиите на Ямбол


    Новини от телевизиите на Ямбол

     

    За ЦГЧ и Синята зона, подписка за  безопасно преминаване


    За ЦГЧ и Синята зона, подписка з абезопасно преминаване

     

     

     

    {youtube}D09tdsEberM{/youtube} 

     

     

    {youtube}4pES2qNpeJ8{/youtube}

     

    {youtube}8G2n_bZkGEwI{/youtube} 

     

    вижте и другите новини на телевизия ЕРА

    https://www.facebook.com/eratv.bg/?fref=ts

     

    и телевизия ДИАНА

    https://www.facebook.com/%D0%94%D0%B8%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%9A%D0%B0%D0%B1%D0%B5%D0%BB-%D0%A2%D0%92-%D0%9E%D0%9E%D0%94-385362598210889/?fref=ts

  • Илко Капелев:


    Илко Капелев:

    ОЩЕ ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ДУМИТЕ

     

    ОЩЕ ЗА ПОЛЗАТА И ВРЕДАТА ОТ ДУМИТЕ

    (Мъчителното осъзнаване да общуваш на живо със Свободата)

    Предпочитам да говоря като поет – от позицията на чистото изкуство. Думите понякога са огромни и тежки като бомбардировача Б-52, или остроумни и вездесъщи като руския МИГ. Или са просто звезди от вятър, които ти отлитат… Някой търси в думите себе си, нянчи се с тях, подвизава се с тях. Като крушенец от живота. И толкова.

    Друг използва думите като рибарски мрежи, все чака някой да се улови в тях… В най-лошия случай – нещо добро. Например – добро сърце. Защото при думите би трябвало да ходят добрите сърца, но аз не зная дали това непременно е така.

    Ние, работещите с думите, цял живот разчитаме на думите. Сигурно затова най-често сме ранявани от тях. Колко е сантиментално всичко това…

    Трябва да призная, че отдавна съм станал подозрителен относно всевеличието на Словото. Ала днешната среща разпали моята позагаснала надежда, че почитта към думите се възражда. Че не всичко на този свят е блясък, тойоти, пари, чалга… Разпалва се у мен надеждата, че ние, които сме се посветили на думите с ясното съзнание, че никога няма да забогатеем от тях, сме и корени, и мостове.

    „В литературата, както в съвестта, няма периферия, - казва на един писателски конгрес в Русия великият Евгений Евтушенко. - Столица на литературата, това е сърцето на всеки писател, побрало в себе си целия свят“. И продължава: „Нашата литература трябва да продължи завещания ни от класиците „световен отзвук“. Националната отговорност не бива да преминава в национална ограниченост!“

    Тези думи са изречени преди двадесетина години за руската литературна действителност. Тогава, когато писателите пишеха все още под зловещата сянка на атомната бомба. Но и тогава, когато тази сянка бавно и мъчително започна да се разсейва и дойде ред на международното разведряване.

    Тези думи важат и днес. Изобщо. И за българската литературна действителност. Бях поразен, когато съвсем неотдавна, в края на май тази година, на Международната писателска среща в София Евтушенко изрече пред журналисти почти същите думи. Считам, че трябва да се вярва на този световноизвестен поет, който в младостта си пълнеше стадионите в Русия със своето поетично слово. Той казва още, че „самото време властно изисква да отхвърлим бариерната психология. Същевременно червеният светофар трябва неумолимо да свети пред лъжегражданствеността, на самоприспивността, самовъзхваленията. Пред гръдта на „нищонеказващи“ стихове, „нищонеказващи“ романи, чиито автори самодоволстват от факта, че пишат по-хубаво от съседа по стълбище…“

    Тъй казва великият Евтушенко. А да се състезаваш в поетичния маратон със „съседа по стълбище“ е почти равно на това да се състезаваш с 80-годишната си баба кой от двама ви ще изкачи по-бързо стълбището. Ти, разбира се, но има ли значение това в бедната и весела провинция! Винаги трябва да пишеш като за световна изложба на книгата. Ако умееш така. Ако ти стигат сили и талант да правиш това. И тук неминуемо се сблъскваме с един от абсурдните проблеми на българските писатели през последните 15 години: книгоиздаването… Ако до 1990 година млади автори чакаха по 15 години да издадат първа книга, днес утвърдени автори 15 години не могат да издадат книгите си, защото не могат да си платят това „удоволствие“. Да издадеш книгата си днес се оказва кошмарен проблем за бедните писатели и за всеки неумеещ да „контактува“ в средите на бизнеса автор. Нароиха се стотици издателства с функции на печатници. В този все по-материализиращ се свят българският писател трябва да носи като трънлив венец унижението да проси пари за издаване на книгите си. Разбира се, държавата не може да издава книгите на писателите, но може да въведе известни облекчения за ония, които са склонни да финансират издаването на книги и които ние благоговейно наричаме „меценати“ на името на приближения на император Август преди 2 хил. години дипломатически и политически деятел, който е покровителствал поетите – Меценат. Сигурно могат да се намерят и други добри начини в тази насока, ако държавата не беше решила да абдикира тотално от проблемите на писателите.

    Веднъж Любомир Левчев находчиво ми каза: „За съжаление днес книгите ги правят счетоводителите… Но всичко е много просто, продаваш каруцата на дядо си и издаваш книгата си.“ Но за мен не е дошъл още този момент. Искам да запазя каруцата на дядо си като свята реликва от дървото на моя род. Осъзнавам, че никога вече няма да използвам каруцата на дядо си като превозно средство. За съжаление!

    Тъжно е, че докато книгите на талантливи писатели се залежават в чекмеджетата им с години поради липса на пари, графоманите в същото време издават по 4 книги годишно. Книгите на графоманите никнат като отровни гъби-двойници и голяма част от книгоиздателите поощряват техните автори, без да ги е еня как това ще се отрази на имиджа на издателските им къщи. В този смисъл, както и посочих преди малко, искам да кажа, че голяма част от тези издателства са ни повече, ни по-малко печатници за пари…

    Необходима ли е „света инквизиция“ и в поезията, щом бездарието се опитва да налага критерии в поетичното изкуство, аз не зная. А и как може да стане това, също не зная. Няма го днес ямболското Дружество за борба с поетите, което би отстоявало в Yellow Hall достойнството на поетичното слово. И се стига пак до финикийските знаци: бият ли се те в джоба ти, можеш да изпълниш цяла библиотека с личното си творчество, стига да си твърде „плодовит“.

    Много ми е трудно да завърша това кратко и незначително есе. Защото освен всичко друго, е нужна навярно и капка смелост да не попаднеш в „мишия цвъртеж на литературните сблъсквания“ (Борис Лавреньов).

    Жалки клоуни в литературата, в изкуството е имало през всички времена. Ала днес, струва ми се, те са повече отвсякога. И е трудно, дяволски трудно е да надмогнеш собствената си деликатност, за да се опълчиш срещу тях. Днес вече аналитична литературна критика няма. Кому е нужно да се „впримчва“ в изтощителни и безполезни в крайна сметка литературни ежби, щом това не е актуално. А пък и няма кой да те чуе… Нима ще се избистри така нареченият „сив поток“, който става все по-пълноводен.Та той си шурти отдавна, само че днес вече, освен сив, е и мътен… Сив. Мътен.

    Предпочетох да говоря като поет – за ползата и вредата от думите. Поетите трудно се подчиняват на строго определена тема. Те живеят с привилегията да бъдат свободен народ. Сигурно затова в едно мое стихотворение, написано на 11 септември 2000-та година (което аз с ужас забелязах по-късно, че съм написал точно 1 година преди оня зловещ 11 септември в САЩ), съм завещал кротко на дъщеря си:

    „…Свободата е преследвана религия. 

    Опасен мираж. 

    Светлина, 

    с която твърде трудно привикват очите… 

    Никой още не е виждал на живо 

    Свободата. 

    Освен поетите…

    И все пак колко е мъчително да общуваш на живо със Свободата!

    22 юни 2005 г.,

    Хотелски комплекс „Диана палас“ – Ямбол,

    Писателска среща „Мост между поколенията“

    (с участието на творци от Бургас, Сливен и Ямбол).

    Снимки: 01-13

     

  • Ямбол отбеляза Деня на Независимостта в Музея на бойната слава


    Ямбол отбеляза Деня на Независимостта в Музея на бойната слава

     „Обявяването на Независимостта на България преди 109 години е едно от най-ярките събития, с което нацията

     

     „Обявяването на Независимостта на България преди 109 години е едно от най-ярките събития, с което нацията ни демонстрира своя  свободолюбив дух и силата на своето единство! Нека в днешния ден се заредим с частица от ентусиазма на поколенията патриоти, сътворили славни дела в процеса на утвърждаване на държавата ни“, с тези думи зам.-кметът на Ямбол Илияна Бицова поздрави всички с днешния 22 септември. Градът отбеляза честването на годишнината от обявяването на Независимостта на България с тържествена церемония в двора на Музея на бойната слава.

    [vbox7]4fe9bc56b2[/vbox7]

    Празничните прояви продължиха с презентацията „109 години Независима България“, представена от Регионалния исторически музей. Много от посетителите се включиха и в демонстрационните игри по сглобяване и разглобяване на автомат „Калашников“, стрелба по мишена с въздушна пушка, организирани от Музея на бойната слава и Клуба по спортна стрелба „Диана“. Стотици граждани и гости на града преминаха през експозиционните зали в днешния ден на отворени врати в Музея на бойната слава.

    още снимки тук
    https://www.facebook.com/%D0%AF%D0%BC%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%A1%D0%B2%D1%8F%D1%82-144824625562850/

     

  • На 24.09.2017г. от 10.30ч. тържествено ще бъде осветена Арменската апостолическа православна


    На 24.09.2017г. от 10.30ч. тържествено ще бъде осветена Арменската апостолическа православна

    църква „Сурп Агоп“. Ритуалът по освещаването ще извърши Архиепископ Езрас Нерсисян, втори по ранг в църковната


    църква „Сурп Агоп“. Ритуалът по освещаването ще извърши Архиепископ Езрас Нерсисян, втори по ранг в църковната йерархия и брат на Католикоса на всички арменци Карекин II. Заедно с него в богослужението ще участват  Епископ Татев Агопян от Румъния и свещеници от арменски храмове в страната. 

          Според каноните на арменската православна църква церемонията започва още в събота след обяд. В 17,30ч. Епископ Татев Агопян ще даде начало на службата по освещаването на храма. 

           Специални гости на този паметен за ямболските арменци ден ще бъдат  г-жа Илияна Йотова – Вицепрезидент на Р България, Н.Пр. Г-н Армен Сгаргсян – Извънреден и пълномощен посланик на Р Армения, Ехиязар Узунян – Почетен консул на Р Армения в България, народни представители, кметът на община Ямбол Георги Славов, областният управител Димитър Иванов, експремиерът Ренета Инджова, ръководители на институции, популярни  представители на арменската общност като композиторът Хайгашод Агасян, банкерът Левон Хампарцумян, продуцентът Мъгардич Халваджиян, магът Астор /Антраник Арабаджян/, както и големият приятел на арменците поетът Недялко Йорданов. Церемонията ще бъде уважена от стотици арменци от страната и чужбина. 

        

         Нещо любопитно - Армения първа приема християнството за официална държавна религия през 301 година от светеца  Григорий Просветител. 

     

          Градежът на арменската църква в Ямбол продължи 18 години. Началото е поставено през далечната 1999г. с искане до ОбС за предоставяне на терен, върху който да бъде изграден храма. Следват три години в очакване и когато най-после предложението е гласувано арменската общност в Ямбол получава терен от 1050кв.м. , който се намира в широкия център на града. Следват още няколко години на безпаричие и бюрокрация. Дългоочакваната първа копка на храма е на 16.12.2006г. Две години по-късно – 13.12.2008г. , според канона на Арменската апостолическа православна църква в основите на храма са положени 16-те свещени камъка. Ритуалът води архиепископ Дирайр Мардигян, духовен водач на арменсите от Румъния и България. 

         Безпаричието отново замразява строежа до 2013г. когато с бавни темпове започва издигането на молитвения дом.  Огромен жест към арменската общност в Ямбол прави Общинския съвет, който през август 2016г. със свое решение дарява безвъзмездно на Църковното настоятелство теренът, предоставен преди това с отстъпено право  за строеж.

         Проектът на сградата е дарение от архитект Алла Бадваганян и съпругът й инж. Жирайр Бадваганян.

         

          Първото дарение  прави покойният Гаро Шаклиян от Сливен.  Сред дарителите са Антраник Шакариян- председател на Епархийския съвет на ААПЦ в България, Рупен Чавушян, Масис Багданян, Агоп Кюрегян, Църковното настоятелство на Шумен с председател Арменаг Гюмюшян, Община Ямбол,  сем. Красимира и Ончо Ховсепян,  Агоп Ердеклиян, Светлан Делибалтов, Църковните настоятелства на София, Бургас, Хасково и Добрич, както и десетки по-скромни дарители – арменци и приятели на арменската общност. 

            Егея Ердеклиян е човекът проектирал и лично изработил двата кръста, осветени и издигнати над куполите на официална церемония през август 2014г.  

         Основен спомоществовател на арменската църква „Сурп Агоп” е Соня Аршавир, председател на Църковното настоятелство в Ямбол и член на Епархийския съвет. 

               

         

  • Уважаеми дами и господа,


      Уважаеми дами и господа,

     Поздравявам ви с Деня на Независимостта!


    Поздравявам ви с Деня на Независимостта!

    Заедно със 6 септември Съединението на България, Денят на Независимостта е от най-българските дати. Какво е една страна, един народ без своята независимост, без своята истинска свобода.

    На 22 септември един обединен народ се превръща в нация със самочувствие и достойно място на картата на Европа.

    Провъзгласяването на Независимостта е ярка проява на политическата воля и смели решения взети от нас. Все качества, от които и днес се нуждаем.

    Бъдете горди и достойни за каузата България!

    ДИМИТЪР ИВАНОВ

    Областен управител на област Ямбол

  • УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИ,


    УВАЖАЕМИ СЪГРАЖДАНИ,

      Всеки урок от историята е полезен и той трябва да се препрочита. За да се знае и помни! Случилото


       Всеки урок от историята е полезен и той трябва да се препрочита. За да се знае и помни! Случилото се през далечната 1908г. е свидетелство за това как нашият народ сбъдва мечтата си  за българско самостоятелно държавно съществуване. И до днес изричаме призивът „Да живее свободна и независима България!“ с вяра, с надежда за бъдещето. За да не останат  само думите , разбира се, са нужни дела. Дела, които трябва ние да сътворим, с труда си, с ума си, с упоритостта си. И с отношението към родината. Ако преди  повече от век България отбеляза началото на ново развитие на страната си, сега  е наш ред да направим необходимото, за да я утвърдим такава, каквато я искаме : свободна и независима! За да сме горди българи, за да дадем нужното самочувствие на децата си, за да  се произнася името на родината ни с уважение и респект.
      Честит 22 септември!
      Да живее България!
    АТАНАС КИРОВ, КМЕТ НА ОБЩИНА СТРАЛДЖА

  • 22 Септ. в ТУНДЖА


    22 Септ. в ТУНДЖА

    22 септември, от 18.00 часа, ще се проведе традиционния събор в село Хаджидимитрово. Гости на празника


    22 септември, от 18.00 часа, ще се проведе традиционния събор в село Хаджидимитрово. Гости на празника ще бъдат жители на село Хаджидимитрово, община Свищов. Организатори на събитието са Народно читалище „Васил Левски-1950“ и Клуб на пенсионера „Райна Княгиня“. По случай празника е организирана празнична програма, в която ще вземе участие Фолклорен ансамбъл „Тунджа“.

    В същия ден, но с по-късен час, от 19.00, в село Маломир, ще започне традиционния събор. Организатори на празника са Кметство село Маломир, Народно читалище „Просвета -1920“ и Община „Тунджа”.

  • РИОСВ Стара Загора - глоби в Ямбол и Калчево


    РИОСВ Стара Загора - глоби в Ямбол и Калчево

    РИОСВ – Стара Загора провери 122 обекта през август

     

    РИОСВ – Стара Загора провери 122 обекта през август

    21.09.2017 г.

    През август експертите на РИОСВ–Стара Загора провериха 122 обекта в Старозагорска, Сливенска и Ямболска области и издадоха 112 предписания.

    За констатирани административни нарушения са съставили 10 акта. Пет от тях са за нарушения на Закона за опазване на околната среда (ЗООС), три от които са за неизпълнение на дадени предписания. По два акта са установени нарушения на законите за управление на отпадъците и опазване на водите и един - по Закона за чистотата на атмосферния въздух.

    Издадените наказателни постановления за периода са 5, на обща стойност 10 800 лв. С 2000 лв. е санкциониран обект в Твърдица за неизпълнение на дадено предписание. Две физически лица от Стара Загора и Ямбол са глобени с по 1400 лв. за извършване на дейности по съхраняване и разкомплектоване на излезли от употреба МПС-та без необходимата регистрация по Закона за управление на отпадъците. За нарушения на Закона за водите обекти в град Раднево и село Калчево, община Ямбол, са санкционирани съответно с 2000 лв. и 4000 лв. за превишения на индивидуалните емисионни ограничения, въведени с издадените им разрешителни.

    За констатирани наднормени замърсявания по компонент води са наложени 2 нови санкции по ЗООС. Обекти в село Зимница, община Мъглиж, и Гурково са санкционирани съответно със 733 лв. и 321 лв. за превишения на индивидуалните емисионни ограничения.

    Общо събраните суми от наложени санкции са 1902 лв., които са разпределени на съответните общини, на чиято територия се намира санкционираният обект. Общините с най-големи суми са Стралджа (678,40 лв.) и Гурково (586,40 лв.).